Емо ...Емо

Емо ...Емо


Събуди ме ужасната жега, която тази част на годината рано-рано се разстилаше из плантациите. Отровна паяжина на тарантула. Нямаше паяжини, нямаше пукната бримка сянка, а ушите ми пищяха. Опитах се да си спомня къде оставих снощи москвича в тъмното, но явно бях сам в тръстиката. Още зелените стебла не лепнеха при допир. Ключовете ми бяха в задния джоб на скъсаните дънки Ливайс. От москвича нито следа...

Емо ! Къде е Емо ?! Онзи луд момък, който качих на стоп, преди да ни завърти онази гонка с полицаите от Пунта Де маиси, но и виното си го биваше.

Никога не качвах непознати на стоп, особено в сезона на дъждовете, но ядосан, че се скарах със собственика на поредната фабрика, допушвайки последната си цигара, ей така набих спирачка....обгръщайки с прах, стопаджия. А той, махна с ръка: -„Няма проблем, батка „

Ех....”Няма проблем батка, и може би през зъби е изсумтял: ”по-леко, бре каруцар!„

Слава богу, Емо имаше цигари, от онези вносните.. хаха , дето продаваха рибарите от Хаити. Идваха тук да се забавляват в бърдаците на Пунта Де Маиси. Носеше огромна зелена войнишка раница, изтъркана, кърпена, със следи от последната му закуска може би. И мехчето. Онова странно кожено мехче, клокотещо на задната седалка и чието съдържание гаврътнахме по повод първото срещнато дърво, което маркирахме пикаейки се. Прекрасно мексиканско бяло вино. Замина.....откъдето дойде.

Двамата мълчаливо пушехме, поклащайки се в онзи ритъм, на неравния път, виещ се около плантациите. А москвича? Хаха, той танцуваше заедно с нас, без да обръща поглед зад тъмния облак-буря, който бавно ни следваше..

Ключвете бяха в мен, Емо и москвича – не !

„Мамка му” изсумтях, защото чантата с мострите беше на задната седалка на москвича. Сресах косата си с едната ръка, и пръстите ми полепнаха с нещо зад тила. „Кръв” – стреснах се, но бързо рецепторите за болка изпариха това притеснение...но не това, ме успокои, колкото нещото, което настъпих в тръстиката. Един чипик. Черен лъскав... като на батката. Емо... Емо ?

Забравих за „кръвта” , забравих, за липстващите мостри, за москвича на хазаина ми от Пунта Де Маиси. Колко му се молих да ми го даде за уикенда. Подкупвах го от вторник, първо бутилка ром, после билети за онзи кабарет, а всички знаеха, че е бърдак. Сряда - 2 кг прясна риба, ужким подарък, по комшийски, а четвъртък - цял стек цигари от един американски войник, честно спечелени на покер. А петък резервните ключове ме чакаха на масата на общата ни кухня, а малкия му племеник, омазан в сополи ми се плезеше, докато ги взимах и отлетях със стъпката на супермен.

Значи и този луд момък Емо е някъде наблизо! Само трябваше да го открия. Само да не е хукнал с чантата с мострите ми. Мострите ми. Тези неща, държащи всичките ми уикенди последните две години. Толкова спорове и преговори със местните собственици, пък и по-далечните, чак до Сан Антонио.

Крачейки бързо намерих утъпкани следи из младата тръстика, която наистина тази година не лепнеше, като я смачкаш с онзи гъст сироп. Онзи сладък сироп. Като палачинките на Мария.

Оставих мислите за Мария да избледнеят, докато ровех с ръце из тръстиката, да търся следи от Емо. Едва ли е избягал без едната си обувка. И то каква обувка! Направи ми впечатление още като влезе в колата. Въпреки че осем години бях на острова, градското конте от Ню Йорк, чат пат дърпаше ревера на окъсаната ми риза и следеше часовници, колани, обувки, шапки, на себеседниците ми изпотени, изгорени от Ада над острова. Така наричах слънцето, което не спираше. Молитвите за дъжд понякога бяха просто вицове.

Емо... Емо. Нямаше следа от него, а какъв завой ! След като се смрачи, за малко да излетим в реката.

Дъждът не спираше, но и не пречеше на мълчанието ни. Но цигарите май намаляха, Емо спря да ме подканва за следваща, а на мен ми беше неудобно, макар и чувствайки се шеф в колата.

- Накъде си тръгнал, ей така на стоп в това време ? – разчупих леда аз.

- Опитвам се, да дойда на себе си - отвърна почти без да се обръща към мен, и продължи - нали знаеш, ако не знаеш, къде да отидеш – ела на себе си.

Емо се разсмя, а смехът му малко напомняше на една пойна птица, която имаше гнездо над терасата ми, и всяка сутрин я псувах, заради концертите й, които ми изнасяше.

- Уцелил си на време, ха ха . Аз в този дъжд, ако нямах работа, не бих тръгнал никъде.

- Времето е страхотно, ромът е моят чадър – пак сухо ми отвърна Емо и се настани, обърнат към прозореца от неговата страна.

„Ех, ама невъзпитаник и смотльо” - размишлявах си аз, но ми беше по-спокойно, и забравих за разприте със собствениците на фабриките, и чантата с мострите ми беше непокътната. Трябваше да я пазя от странния поглед на Емо! Да, ще я пазя. Подадох лееко газ и оставих калния път зад гърба ни, а залезът ни обгръщаше като старо гадже на пейка край пристанището.

Емо беше на средна възраст. Изглеждаше бачкатор, но доста запазен, свеж момък. Необръснатата му брада ми пречеше да преценя, но не идваше от плантациите, може би по-далече от Сан Антонио. Но тези обувки! Доста малко от местните можеха да си позволят. „Откраднал ги е, или е комарджия”- веднага нотките на съмнението ми подхванаха старата песен.

Сирена.

Да много добре чух – сирена !

Не трябва да си живял осем години в Пунта Де Маиси, за да разпознаеш смешната полицейска сирена. Полиция?! Точно тук в нищото. Местните не обичаха да нарича някой тръстиката им нищо, но....тази полиция , нямаше какво да дири тук. Или кой. Някой със скъпи хубави обувки. Някой със голяма раница, пътуващ да намери себе си.

„Емо...Емооо”. Може би бяха последните думи, които извиках, взимайки остро завоя. Дъждът, който се усили, сякаш дойде с джипа на полицията, толкова бързо подскочи Емо, ужилен, все едно натисна крака ми на газта. Аз да бягам от полиция? Това мислех, че само по филмите се случва, но Емо стана друг, извади друга персона от раницата си и незнайно защо започнах да карам толкова бързо! Тогава пред мен се откри долината и само завой, който супермен от амриканските комикси би взел с онази парабола, която рисуваха с удебелена линия.. винаги!

Е, и ние го взехме, забивайки се в тръстиката, която е толкова дружелюбна да поеме меко удара ни. Без да имам време да помисля кой, защо е......... Емо.

Емо...Емо. Нямаше следа от него, а жегата направо си беше в шибана комбина с влагата от вчерашния дъжд. Само тръстика... дори зеленото ми действаше ужасно. Докъдето ти стигне погледа - тръстика. Без Емо, без москвича.

Веднага след завоя, инстинктивно изскочихме от колата и побягнахме навътре в тръстиката. Без въпроси, без да мислим. Само мярках с полезрението дългата коса на Емо, държащ раницата си. Аз моята забравих. Мострите, труда ми, всичко...но пак тичахме, докато останахме без дъх и се строполихме край едно портокалово дърво. Огледахме се и седнахме спокойно. И двамата знаехме, че никой полицай от тук до Сан Антонио, няма такива маратонски умения, да стигне до половината от нашето изминато разстояние. Не можехме да си кажем името от толкова тичане. От цигарите. От адреналина. И от изпитото бяло вино на Емо.

Емо...Емо. Имаше нещо лудашко в погледа му. Хем мистериозно, хем ти влизаше под кожата, и караше да си шофираш москвича спокойно, из криволичещия път на плантациите на Ла Бобина. Изпуших цигарите на този странник, изпих му виното, а той с невероятната си лекота довлече полицейския джип чак от Пунта Де Маиси. На острова, престъпниците не ходят пеша, не стопират журналистчета като мен. И не пият евтино мексиканско вино. Този ром на острова ми беше притъпил сетивата към другите питиета. Но ето, качих на стоп Емо. Той дойде с целия си антураж от вкусове, случки и изненади. А сега седяхме прогизнали, с мокри гащи в тръстиката и за капак слънцето почти се скриваше.

„Една обувка, една”- мислех си аз. Този нехранимайко, няма къде да отиде далеч ! Не и с москвича на хазяйна ми през тръстиката. Върнах се обратно по спомените ми от снощи, в коя посока е пътят. Ако кривата кална следа сред плантациите, може да се нарече път. Или чух песен, или беше първо звук, наподобяващ мелодия. Да, беше песен, музика, нямах остър слух, но... я долових леко...и тръгнах на посоки да намеря от къде е. Забързах крачката си и се сепнах пред гледката, която ми се откри след тридесетина метра. Едно дърво. Старо дърво. Като цар на плантацията. Като негов пазач, но вместо да дрънкам глупости...си беше като плашило на бостан, с малко по-големи клони. Под него имаше две възрастни жени, явно работещи в плантацията, които пееха и свиреха. А отстрани. Отпуснал беше рамене - Емо. Потънал в песента, търсейки малкото сянка от Ада. Добре, де, Слънцето.

Жените пееха ли, пееха:



От Алто Кедро отивам да Маракане,

Тогава дo Куедo, отивам да Майрене



Любовта, която изпитвам към теб

Не мога да я отрека

Не мога да я превъзмогна

И аз не мога да си помогна



Когато Хуаника и Чан Чан

Пресяват пясък в морето

Начинът, по който тя се тресеше от "ситото" *

Правеше Чан Чан на луд



Изчистете пътя от сламки

Защото искам да седна

На този багажник, който виждам

И не мога да пристигнат там по този начин



От Алто Кедро отивам да Маракане,

Тогава дo Куедo, отивам да Майрене



Пееха неговата песен. На пътешественика с мехче за вино, със скъпи обувки и голяма стара войнишка раница.

Хазяйнът не ми се кара за изцапания москвич, но трябваше да му намирам цигари цяла седмица. Целият американски гарнизон ме мразеше, за което. Но, какво да направя - добър съм.

Когато отпочинах кокалите си на леглото у нас, погледнах в сянката китарата ми. Мелодията на Емо. Мелодията под дървото, насред цялата тръстика. От Алто Кедро отивам до Маракане ...



Б. Манов



2014-05-29