Преди, сега и след това

Миналото



На 17 февруари 2012 година излязохме с Боби да пием по бира. Това беше годината ми на застой в Благоевград. Градът беше сравнително пуст и скучен. Нямаше какво интересно да се случи същата вечер. Пийвахме, говорехме за обичайните неща и слушахме хубава музика в Swing. Към края на питиетата, малко преди да решим да станем от заведението, на Боби му звънна телефонът. Той разговаря известно време и затвори.



- Сега ще дойде един приятел, нали нямаш нищо против? – с усмивка запита Боби, - Той е от благоевградските фотографи, ха ха. – допълни той шеговито.



- Ха ха ха, разбира се, че може да дойде, ще пийнем по още нещо – отвърнах аз.



Не се забави дълго този фотограф, влезе и пусна някаква шега, отправена към Боби. След като се запознахме, седна при нас и веднага започнахме да си говорим, да си разказваме случки, да пускаме шегички. Аз вярно, че съм супер социална, но чак толкова бързо не съм се сприятелявала сигурно с никого. Не знам кой от нас подхвърли пръв темата за свиването на чайове, но целият разговор така се извъртя, че часове наред се разказваха истории как тримата заедно сме свивали чай и дори изскачаха спомени, сякаш това наистина се бе случило... Още преди да познавам и една хилядна от този фотограф, вече имах десетки преживявания и случки с него, които си измисляхме и си разказвахме за отминалото време. От темата с чая, преминахме към темата с карането на ски и дори почнахме да правим планове кога, къде и с кого ще караме зимата.



Минаха се няколко месеца. Един дългоплануван уикенд в планината с Маги, Поля и Финтата се провали, защото още в първите часове на прехода ни заваля проливен дъжд и ужасяваща градушка, която ни наморки толкова, че да не можем да продължим, без да се приберем. Разочаровани се прибрахме вкъщи. Другите се прибраха в София, а аз - в скучния Благоевград. След голямото разочарование с проваления уикенд в планината, реших да драсна на Боби и да го питам какви са му плановете за вечерта, та поне да пийнем същата вечер. Разбрахме се да излезем на по бира и дойдоха и другите – Емо, Марина, Ради, които аз познавах едва от една-две срещи. Получи се весела вечер. Беше ми много хубаво с тях. Усетих сродни души още веднага. Имам спомени за много странни разговори с Емо, който дори и бегло не познавах. Говорехме си такива измишльотини с часове, та дори се и разбирахме... Разбрах, че дори една тъпа градушка в планината не е случайна.




С това тръгнахме да полагаме основите на нашето приятелство - с шеги, закачки и несвързани разговори. А дори не знаехме, че това са основи на едно приятелство като сегашното. И после някои философи като зафилософстват колко много време трябвало на хората да се сближат, да започнат да се разбират... Дрън, дрън! Според мен е точно обратното. С непознат човек се споделя с лекота. В началото не си обремен от всичкото, от което си обременен и за което те е страх да споделиш впоследствие. А истината е, че сродните души се усещат и сближават веднага.



И така. Емо стана моят нов добър приятел. Без да се усетим започнахме да излизаме заедно почти всеки ден (дори понякога и без Боби :D). Споделяхме един с друг, говорехме по всякакви теми, обсъждахме какво ли не. Времето минаваше така неусетно. Хората около нас понякога не можеха да започнат разговор с нас, понеже ние винаги обсъждахме нещо толкова задълбочено и в никакъв случай не давахме шанс да се прекъсне разговорът ни, винаги имаше какво да си кажем, макар пък да нямахме нищо общо и да не се познавахме още. С времето започнах да го разбирам с поглед. Мисля, че и той мен. Просто каквото и да прави, знам защо се държи така, какво си мисли или какво би си помислил когато аз направя нещо. Най-хубавото е, когато усетиш, че с един приятел се познавате толкова добре, че няма нужда да му обясняваш, нито той на теб. Или когато и двамата мълчите, си говорите чрез тишината и се разбирате. Рядко ми се е случвало и съм щастлива, че намерих още един такъв приятел. Хубавите хора в живота ти идват, когато най-малко очакваш. Не ги търсиш, те просто идват както си седиш и си пиеш питието...



Настоящето




Емил Панделов е роден на 28 май 1976 г., зодия близнаци. Макар любимото му число да е 3 за всичко, свързано с цифри, числа или просто това да е вечният му отговор на въпроса „колко?”, аз го свързвам с 2. Близнаци = 2. Преди 2 години се запознах с двама човека в Емил, които винаги са се редували. Според мен отново през 2 нещо си. Две минути, два часа, два дни, две седмици, две години… По неговите думи в него живеят 3-ма, но аз познавам само 2-ма от тях и си позволявам да говоря само за тях. Двамата в него са в двете противоположности – единият е много добър, весел, жизнерадостен, отзивчив, усмихнат, искрен и детски чист, а другият е сериозен, намусен, горд, недоверчив, наранен и обезнадежден. Всъщност всеки човек притежава всичкото това така заедно в себе си, и го проявява в зависимост от настроенията, но при Емо често са рязко разграничени двамата в него. Слънчевия от облачния. Добрия от лошия. Вярващия от мнителния. Белия от черния. Ина от яна. Той е идеалният пример за човека, в когото се борят и са в постоянен конфликт ангелчето и дяволчето, единият на едното му рамо, другият на другото. Като всеки един от нас. Аз винаги съм харесвала най-много позитивния и слънчев Емо, няма как да е иначе.

Само този, който добре познава Емо, знае колко добър човек е той. Винаги усложлив, винаги грижовен и бърз. Понякога се опитва да убие тази доброта, защото според него няма ненаказано добро. Моят съвет към него е да продължава да е така добър, пък добротата му ще се накаже по най-добрия начин. Малко добри хора останаха на този свят. Не бива заради някой непукист и злобар, който не е заслужил нашата доброта, да се отказваме от това да бъдем добри. Всъщност Емо е намерил златната среда в това отношение и добре знае за кого си струва да се раздава и да прави добро. И благодарение на това добро, получава тройна порция от добротата на другите. Доброто се наказва с добро. Просто понякога закъснява доброто „наказание” или ние не успяваме да го видим и усетим.

Всеки човек го познава като един от най-забавните, които е срещал. Да, това е големият му чар. Ако е в настроение, Емо е способен да те умори от смях, да не слиза усмивката от лицето ти и да те накара да забравиш за всичките си проблеми и негативни емоции. Всеки един сериозен разговор може да обърне в шега, всяко нещо, което иска да ти каже сериозно, дори забележка и сериозна критика може да облече в ирония, сарказъм или виц. Често е душата на компанията и когато той си тръгне, нещо от хубавото настроение си отива, заедно с него.




Бъдещето


Как си представям бъдещето на Емо ли? Ами... много се надявам и вярвам в това, че винаги ще запазим това силно приятелство, което имаме. С него и цялата ни хубава компания. Другите неща са подробности, родени от въображението на всеки от нас, но все пак ще се опитам да предам част от представите си за бъдещето на Емо.

След години си представям Емо да е довършил отдавна навеса, който гради в момента. Да го е направил райско място за купони с любимите му приятели или просто местенце, където да отпочине на чаша бяло вино или бира. Две стаи от къщата си да е превърнал в работилница, да изработва уникални дървени картини от снимки. Да има много клиенти и да е развил голям бизнес.

Представям си как си гледа 5 декара овошки. Как е насадил много орехи и банани. И то не къде да е, ами в задния двор на къщата му извън града. Как си я представям ли? Ами непременно дървена постройка до гората! Отпред ще има китен двор, стигащ до малка рекичка, която се влива в езеро. Езерото ще се влива в други езерца, които ще са едно от любимите местенца за снимане на падаща вода. А когато човек мине покрай тази къща, ще забележи как Шон винаги стои в кралската си поза на прага къщата и благородно посреща гостите.

Фотографският клуб „Negativ +”, чийто председател е Емил Панделов, ще се е разрастнал все повече. Ще е привлякъл много нови и талантливи фотографи. Ще има зад гърба си десетки самостоятелни изложби и фотопленери. Хората от цялата страна ще познават и харесват този клуб и много ще му се радват. Денис, след учението в московския университет, ще стане един от най-талантливите и велики фотографи, но никога няма да забрави от къде е тръгнал и ще направи благоевградския клуб “Negativ +” известен в цял свят.

В най-личен план си представям Емо да срещне жената на живота си. Една мадама на около 35 години, с която се срещат случайно по път за някъде, накъдето не знае, че отива (той често не знае). След тридневни приключения с нея осъзнава, че това е всичко, за което е мечтал някога, събрано в една жена. Тя отвръща на всичките му представи и желания. Не след дълго заживяват заедно. Емо разбира, че след всичките години на трудности, изоставяния и разочарования, все пак си е заслужавало да извърви целия този трънлив път, именно, за да стигне до тук и да намери Нея. На бял свят се появява дъщеричката им Ема, а щастливият Емо разбира, че това е най-хубавото нещо, за което си е струвало да живее.

Автор: Ваня Везенкова