СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР




В този сборник ще намерите множество лирични и епични текстове, посветени на Емил Панделов, написани от най-приближените му хора по повод рождения му ден. Макар и често противоречиви, тези материали съдържат фактологическата истина за мистичната фигура Емил Атанасов Панделов.




СЪДЪРЖАНИЕ

Сватбен ден ............................................................................................................................. 2

Емо... Емо ................................................................................................................................ 3


Добъбрим - помъдрим             ............................................................................................... 7

Из „Мемоарите на една членка”, Из „Обществото на мРЪтвите поети”.......................... 8

Цветовете в тъмнината .......................................................................................................... 9

Шик-и-Так .............................................................................................................................. 10

От Ильо .................................................................................................................................. 11

Преди, сега и след това ........................................................................................................ 12

Малките неща ....................................................................................................................... 16

Мечтателят, Историята на едно момче .............................................................................. 17

“Приятелите не се създават, а се разпознават” ................................................................. 20

От Денис ................................................................................................................................ 21

Мистерията Е.М.О ................................................................................................................ 22

Мистерията Е.М.О

Мистерията Е.М.О

(Мини книга игра със характер на свободни съчинения)




В това приключение ще бъде тествано твоето познание на това странно същество Емил Панделов. Бързо си събери в ума всичко, което знаеш за него, защото в серия от уникални загадки, ТИ ще трябва да покажеш твоите знания за митичния Емо и да покажеш дали познаваш истинската същност на този добър другар, верен приятел и неповторим образ, който всички така обичаме.



-1-

Ти, Емо и Ваня сте на поредната следобедна, лятна, съботна разходка. Птичките пеят уморено под парещото слънце, алеята на Бачиново е препълнена с хора, люпещи семки, а реката шумоли тъй прекрасно в далечината. Взели сте си по една ледено студена бира и всичко е 6 (шест), докато Ваня не подхваща да спори с Емо на тема дали навесът му трябва да бъде с 4 или с 5 греди 20-ки и дали те да са от бук или бор. Безспорно тема, на която Емо е много чувствителен.

Какво е най-вероятно да се случи в следващите 10 минути:

· Отегчен от спора, Емо ще се откаже да прави навес – Oтиди на 14

· Емо ще удържи стоически на спора, едвам сдържайки се да набие Ваня – Oтиди на 11

· Емо ще набие Ваня – Oтиди на 3



-2-

Моментално звънкате на Давид, който всеотдайно посреща идеята да направите барбекю въпреки че отново е решил да пости, тъй като по календара на Гренландските ескимоси, в този период не трябва да се ядат животински продукти. Паралелно идват Фифи и Митака, правите бърз пазар на кюфтета и кебапчета и малко прясно броколи и ряпа за Давид и се отправяте към поляната. – Отиди на 5

-3-

Емо не успява да сдържи желанието си да поопердашва Ваня. Отклонява я стратегически в страни от алеята под предлог , че иска да й покаже как се снима макро на едни цветенца зад онзи ъгъл ей там. След което следва здрав пердах, и всичко си идва на мястото – Отбележи „1 литър Бяло Вино“ в инвентара си и отиди на 4

-4-

Разходката приключва успешно и на връщане започвате да се чудите какво да правите с оставащото време от този прекрасен ден. Емо те поглежда с големите си влажни очи и ти казва да измислиш нещо, защото на него не му се занимава да мисли такива тъпанарски неща в момента. Какво предлагаш ти:

· Предлагаш да отидете да вземете Давид от тях и да си направите барбекю на Илийна река. – Отиди на 2

· Предлагаш да изпиете поне още 2 бири преди да взимате такива сериозни решения. – Отиди на 8

· Предлагаш Емо отново да понатепа Ваня, като междувременно ти ще си измислил къде ще е следващата дестинация. – Отиди на 7

-5-

Стигате на поляната и там идилията е пълна – хубавата беседка е свободна, подухва лек бриз и пухкави облачета скриват от време на време лъчите на парещото слънце. Давид се захваща да тества волята си, подготвяйки скарата, за да изпече вкусните кебапчета и кюфтета за останалите от групата. След малко пристига и Влади, приключил със съботния си работен ден. Тръгвате да сядате на трапезата, когато Емо с неговия блажен гласец възкликва:

- Ех, да имаше Бяло Винце сега!

· Ако имаш в инвентара си 3 или повече литра Бяло Вино отиди на 9

· Ако имаш в инвентара си 1 или 2 литра Бяло Вино отиди на 10

· Ако нямаш никакво Бяло Вино в инвентара си отиди на 12

-6-

Прибирате се благополучно в Благоевград, а Митака предлага да идете към тях. Щял да завие един Дюнер който всички заедно да изядете. Давид и Влади посрещат с неохота идеята, защото и двамата не харесват дюнери, както и да са в компанията на хора, които са яли дюнери. Парадокс, защото те самите никога не са пробвали да ядат дюнер и не знаят какво е.

Ти ядеш ли дюнери?

· От време на време – Отиди на 17

· Не! – Отиди на 16

-7-

Нищо не оправя настроението на Емо повече от това да си изкара злобата върху Ваня. Подканва я да отидат да снимата ей онази стена зад ъгъла тъй като светлината там е чудесна. Прави „Задушаващото тръшване“ на Ваня и се връща с усмивка. Всичко се е развило толкова бързо, че ти не си успял да измислиш какво ще правите. На Емо обаче му е хрумнала идея... Отивате на пикник на Илийна река - Отбележи в инвентара си „2 литра Бяло Вино“ и отиди на 2



-8-

Мъдър избор. Такива важни решения не се взимат току така. Посещавате близкия магазин, за да заредите. Обръщате набързо биричките, докато Емо не престава да ви скъсва от смях с поредния перфектно разказан виц, и рещавате да отидете да си направите барбекю на Илийна поляна – Отбележи в инвентара си „1 литър Бяло Вино“ и отиди на 2



-9-

Потупваш доволен Емо по рамото и му подаваш 3-литрова дамаджанка с бяло вино, която предвидливо предварително си изстудил в реката. Емо е във възторг, игриво изгълтва дамаджанката на две, на три докато прави няколко обаждания към *88 от името на Станиславчо и доволен се опъва във един от 5-те хамака на Давид, завързани наоколо. – Отбележи в инвентара си „2 литра Бяло Вино“ и отиди на 13



-10-

Ухилваш се, вадиш една бутилчица бяло вино и гордо я подаваш на Емо. Отсрещната реакция за твое учудване не е позитивна. И с право, такова нищожно количество вино е обидно малко за нуждите на Емо. Той пренебрежително взима бутилката от ръцете ти и докато мигнеш два пъти, го виждаш да захвърля вече празната бутилка в портативно, маркирано в нужния цвят, къмпинг пликче за разделно събиране на отпадъци, което Ваня носи навсякъде със себе си. – Отбележи в инвентара си „1 литър Бяло Вино“ за да ти възстановим фирата и отиди на 13







-11-

Емо успява да укроти първичното си желание да сложи край на спора, завъртайки два цигански шамара на Ваня. И стоически отсоява идеята си да строи бял навес от букова дървесина... Красота! – Oтбележи в инвентара си „2 литра Бяло Вино“ и отиди на 4





-12-

Уви, нямаш какво да предложиш на верния ти приятел. Сериозен пропуск който Емо ти прощава, само защото вече е обърнал 4 бирички, а и кебапчетата са готови. – Отиди на 13



-13-

Всички сте хапнали доволно и сте се натръшкали по хамаците, когато по близката пътека се задава Денис със труп на доста едричък пор-вдовец – имал идея за натюрморт, а после щял да снима и една гротеска и щял да го даде на моделката да си го наметне. Пожелавате му успех и той отива да снима един непристъпен водопад чрез мокър колодиев процес. Тъкмо се готвите да тръгвате, когато плисва дъжд. Стягате набързо багажа и наскачвате по колите. Едва изминали 5 метра от беседката обаче, колата на Влади пропада в една канавка, бил правил много набирания на лостовете преди да дойде, ръката му се схванала и не могъл да вземе завоя. – Отбележи в инвентара си „1 литър Бло Вино“, защото ще ти трябва да се подкрепяш докато буташ затъналата кола в проливния дъжд и отиди на 15



-14-

Не познаваш достатъчно добре Емо. Постави ли си нещо за цел, този човек не спира, докато не го превърне в реалност. Срамота е да си помислиш, че той би се отказъл. – удари си два чимбера, върни се на 1 и избери друг отговор.



-15-

След 1 час бутане и дърпане на пропадналата кола, без никакъв успех с изваждането й, решавате, че най-вероятно ще трябва да нощувате там. За ваш късмет покрай вас минават трима подпийнали селяни, които на драго сърце се втурват да помогнат и след 2 минути непрестанни псувни и няколко напъна, изнасят на ръце колата 20-тина метра до асфалтовия път. – Отиди на 6

-16-

Хмммм.... – Отбележи в инвентара си „1 литър Бяло Вино“ да си имаш да си пийваш докато другите ядат дюнер и отиди на 18

-17-

Чудесно! Възкликват всички. – Отбележи в инвентара си „1 литър Бяло Вино“ да се хидратираш след дюнера и отиди на 18

-18-

Вечерта минава чудесно, весели истории, смях през сълзи (дюнерът е бил добър), Емо съсипва всички от смях с поредица от вицове, изпява соло „Цветовете на Дъгата“, дръпва реч на английски и всички дружно решавате, че е време да сложите край на този чудесен ден заедно. В очакване на приключенията, които ще поднесе следващият. – КРАЙ



Поздравления! Ти премина успешно книгата-игра „Мистерията Е.М.О“

Време е да проверим как си се справил. Събери общия литраж Бяло Вино, което си събрал през играта и провери резултата си по-долу. И без шмикеруване в сметките!



Над 5 литра Бяло Вино: Ти наистина познаваш Емо и най-вероятно можеш да се наречеш негов приятел. Продължавай в същия дух!

От 3 до 5 литра Бяло Вино: Има какво да се желае. Определено показваш знания относно този необятен за опознаване персонаж, наречен Емил Панделов. Потренирай пиенето на бяло вино в компанията му, за да утвърдиш знанията си.

Под 3 литра Бяло Вино: Ти не познаваш същността на Емо. Очакваме те на поправителен! Направи всичко възможно да прекарваш повече време с този прекрасен човек – Заслужава си!

Автор: Димитър Кунев

От Денис

Емо.... В началото, когото го срещнах за първи път, пък и дори след това, ми изглеждаше много странен. С тази рошава коса. Бях виждал негови снимки и видеото, в което участваше от Фото-форум фест, и се зачудих какво прави той там. Според първото ми впечатление, не го бях видял като КООТКА :D В последствие, след няколко сбирки, пътувания и фотопленери разбрах колко НЕ го слуша главата. Честно казано го смятам за доста интересен човек, и не само в шегите, а и попринцип. Забелязал съм, че освен чувството му за хумор е и не малко интелигентен. Но все пак като чуя името ЕМО и първото нещо, за което се сещам е човека с рошавата прическа.

Сетих се още нещо, което много ми хареса в ЕМО, лично по някакъв начин и на мен ми доставяше това негово действие някакво удоволствие, а това е с какъв кеф бие и хули Ваня (нищо лично, Ванче). Просто си му личи удоволствието, с което го прави.



П.С : Надявам се ЕМО все пак, ако намерим време, да използваме дадената ти от Бога рошава коса и възможност за голяма брада, и да те направим един мръсен и подъл клошар.
П.С 2 : Честит rожден ден на патерици, и както е казал някога Андерей Ляпчев - „Со кротце, со благо, со мало кютек“.

Автор: Денис Галенков

“Приятелите не се създават, а се разпознават”

Това е една от любимите ми мисли, за хората с които споделяме живота си. Да разпознаеш Приятеля в един човек е много ценно и го превръща в твой съмишленик, във възгледите и светоусещането ти. Та в този смисъл още от самото начало усетих Емо като приятел, което с времето се затвърди. Той има едно особено очарование, допълнено от бохемската му нагласа към живота и закачливия му характер, го правят както се казва /банално/ “душата на компанията”. Имам удоволствието да го познавам, като човек, който е винаги усмихнат, със страхотно чувство за хумор, интересен събеседник, голям купонджия - носи на бой, на пиене и на други работи. Абе... голямо предизвикателство е да имаш Емо за приятел! J

Емо, пожелавам ти да успееш да запазиш очарованието, което имаш за дълги години, веселия си нрав и позитивната си житейска нагласа. Бъди упорит и последователен и постигай това, което си набелязал, също така винаги да имаш около себе си хора, които те обичат, приятели, с които да споделяш живота. Не е задължително да са много, важното е да са истински. Желая ти да помъдряваш, да пощуряваш и да се хармонизираш. Не се променяй, защото ако се промениш ... аз пак ще си те обичам! J Бъди щастлив!



Автор: Нина Хаджийска

МЕЧТАТЕЛЯТ

Историята на едно момче



Имаше едно време едно необикновено момче. То това момче още си го има, но вече не е чак толкова необикновено. Или пък е!? Не знам! Вие си преценете. Та.... това момче беше мечтател. Този малък мечтател имаше много добре развито въображение и не спираше да си фантазира. Той не харесваше света около себе си, а си представяше това което иска да види. Представяше си хората по улиците, представяше си природата около себе си, представяше си коли, улици, птици, животни... Не че беше луд или самотен, просто променяше това което не му харесваше благодарение на своето въображение. Ето например веднъж видя на улицата една старица. Беше много студено и валеше сняг. Възрастната жена едва се придвижваше в преспите, подкрепяна от малко бастунче, което явно не беше много подходящо за нея, защото я караше да се изгърбва. Момчето видя как тази старица се подхлъзва и пада. И в същият този момент, покрай нея изтичва младеж и вместо да ѝ помогне да се изправи, взима чантата ѝ и хуква из първата пряка. Детето се натъжи и си представи как тази жена се подхлъзва, и аха да падне, и в този момент същият този младеж я подпира и ѝ помага да възстанови баланса си, след което тя го хваща под ръка, и той и помага да си проправи път през заснежените улици и я изпраща до вкъщи. Колко хубаво би било нещата да се развият така?! Но той я ограби! Заряза старицата в снега и взе чантата ѝ, в която най-вероятно е била и цялата и пенсия.... Той я ограби.

Веднъж пък например, момчето си вървеше из парка и видя любимото си дърво, да любимото си дърво, то беше много чувствително и сантиментално и си имаше любимо дърво, както и любимо поточе, имаше си дори любимо хълмче и любима долинка. Та когато си вървеше из парка, видя любимото си дърво разцепено от гръм. То много се натъжи. Обичаше да се катери по това дърво, да сяда в хралупата, която беше издълбана в него, и да се люлее на клоните му. Това момче не хареса това което видя, и много се натъжи. Представи си дървото такова каквото беше последният път когато го видя. Една прекрасна гледка се разкри пред очите му-дървото отново бе цяло и момчето можеше да се катери по клоните му, да се скрива в хралупата му и да си играе. Колко хубаво би било?! Но не беше.... Дървото беше скършено на две от гръмотевицата. На момчето му се искаше тази гръмотевица да бе ударила на няколко метра встрани, или дори на метър, но.

Не беше. На моменти на това момче му се струваше, че света е наистина жестоко място. Когато нищо не се случваше така както трябва, момчето се уморяваше да си представя.... той избягваше някъде в усамотение, където знаеше, че е напълно сам и никой,ама наистина никой няма да го притеснява и намираше нови сили и.... мечтаеше.... представяше си. Това момче между другото мислише доста глобално понякога, без дори да осъзнава, защото беше още твърде малко. Мислеше за целия свят, за отделни ситуации, предствяше си всичко, но ... по-добро.... по....такова каквото трябва да бъде. Представяше си напрмиер как друго момче на неговите години, някъде другаде по света се прибира и съобщава на баща си, че е изкарало двойка, а бащата вместо да го пребие, както наскоро се беше случило на негов съученик, го успокоява и му помага да попълни пропуснатото, и на следващото изпитване същото това момче се прибра удома, сияещо и щастливо, защото е изкарало шестица, и баща му го приема в обятията си, доволен от сина си, а и от самия себе си, заради добрия урок който му е преподал. Но.... бащата го спука от бой.... Колко хубаво щеше да е да го насърчи и да му помогне?! Но.... Бащата го спука от бой.

Малкият мечтател понякога се сещаше, че докато вкъщи някой е гледал новините е чул за войни, за бедствия, за тъга, за скръб.... И .... си представяше.... Представяше си как всички са в мир, представяше си как природата навсякъде е еднакво благосклонна и няма бедствия, няма урагани, няма цунамита, няма нищо друго освен върховното щастие. Представяше си..... но вече не.... Колко хубави би било всички да живеят еднакво прекрасно и да имат всичко от което имат нужда.... Колко хубави би било..... но вече не.

Вече не! Това момче вече не мечтае! То мечта, мечта, и пак мечта и сякаш или мечтите му се изчерпаха, или осъзна че е безмислено да мечтаеш и няма смисъл, защото така нищо не постигаш! И той спря да мечтае! А той вече е голям, порастнал мъж, и работи за някаква мулти-национална, мулти-милионна и още няколко „мулти-неща” компания. Той има това за което е мечтал, но на какава цена - на цената на всичките му мечти, които сякаш безвъзвратно е загубил.... На моменти се сещаше за малкия мечтател, който някога беше, но просто се изпълваше с едни смесени чувства и си казваше „Какво наивно дете съм бил?!”, и се успихваше иронично към самия себе си.

Един хубав ден, той се разхождаше със сина си, хванал го за ръка, бяха тръгнали някъде към някаво престижно училище, да го записва да учи, защото .... защото ..... може да си го позволи, и по пътя видяха едно премазано мъничко котенце.... Трогателна гледка!!! Мъжът си помисли „еми.... случва се, не е внимавало котето, и някой го е бутнал” , след това отново потъна в размишления свързани с предстоящата среща на борада на директорите, с презентацията пред китайските клиенти вдругиден, с подмазвача който се умилква около шефа и всячески се опитва да му се натяга за да го измести от мястото му. Колко всъщност мразеше този човек?! Отвратиелна, долна отрепка, та той дори не е на половината на него, дори на една – четвърт от него..... Точно в този момент осъзна, че вече не държи сина си за ръка... Сепна се в първия момент, огледа се наоколо и видя синът си, на десетина метра зад него, държащ в ръцете си малко коте, което весело шареше с лапички и мяукаше. Погледна изненадано към улицата където беше премазаното коте и видя, че там няма нищо, нито следа, и осъзна че същото това премазано животинче е именно това което подскача радостно в ръцете на сина му. Той отиде до сина си, обхвана в една прегръдка и него и котето, и го попита „Как го направи?!”, а синът му отговори „ Татко, знаеш ли, никога не съм ти споделял... но .... аз често мечтая..... често си представям разни неща.... особено когато нещо не е както трябва или не го харесвам.... и понякога, рядко, но се случва, когато много силно поискам нещо и то се сбъдва... Аз мечтая!” И това за което мечтае момчето е.... е добре.... защото .... просто мечтае.... и вярва в мечтите си, независимо колко трудно постижими или дори нереални са те.. той просто мечтае…



Автор: Пламен Вълчев













а

Малките неща

Глава I. Какво е ЕМО?



Емо е обикновен човек, произлязъл от маймуната. По-конкретно мъж на средна възраст, работи нещо, неясно за мен. През повечето време има доста коса, щото Марина го подстригва веднъж в годината. Обича електриково зелено и притежава скиорки екип в същия цвят. Иска да живее до река и езеро, за сега обаче ще трябва да се задоволи с построяването на навес, на двора в градската му къща. Необуздан пияч на бяло вино. Има нещо странно в него, но е трудно да се каже точно какво.



Глава II. Близка среща с ЕМО.



Първото ми впечатление за Емо беше от Македония, имаше проблеми със стомаха, което доведе до някакво сърдито-намръщено поведение от негова страна и си казах ебати ТЪПЪНара. В последствие мнението ми, че е тъпанар се затвърди, обаче вече не беше сърдит, а по-скоро забавен. Разчупи обстановката с няколко бързи вица и нещата си дойдоха на мястото. Когато не разказва вицове, Емо бие Ваня, напоследък се опитва да спре, трудно му е, обаче ние всички вярваме в него. Вместо тоя тъп разказ можеше да му вземa едно малко цигане, да има, да си го бие. Може би за другия рожден ден....


Глава III. Поглед към бъдещето.


Пролет е, през нощта е валяло, но днес слънцето отново изгрява и е приятно. Тъкмо пристигаме, Емо отваря портата , подканва ни да влезем и да пийнем по едно на белия бар, зад него някаква секси мадама бърка вече коктейли. Вземам един и сядам на шезлонга, пред мен се открива най-приятната гледка - реката се влива в езерото. От обилните валежи през последните дни реката е малко буйна, обаче Емо си е майстор и е обезопасил района. Започваме идиотски разговор, който преминава в идиотски смях. Не винаги всичко е наред, но малките неща, те са безценни!




автор: Фифи

Преди, сега и след това

Миналото



На 17 февруари 2012 година излязохме с Боби да пием по бира. Това беше годината ми на застой в Благоевград. Градът беше сравнително пуст и скучен. Нямаше какво интересно да се случи същата вечер. Пийвахме, говорехме за обичайните неща и слушахме хубава музика в Swing. Към края на питиетата, малко преди да решим да станем от заведението, на Боби му звънна телефонът. Той разговаря известно време и затвори.



- Сега ще дойде един приятел, нали нямаш нищо против? – с усмивка запита Боби, - Той е от благоевградските фотографи, ха ха. – допълни той шеговито.



- Ха ха ха, разбира се, че може да дойде, ще пийнем по още нещо – отвърнах аз.



Не се забави дълго този фотограф, влезе и пусна някаква шега, отправена към Боби. След като се запознахме, седна при нас и веднага започнахме да си говорим, да си разказваме случки, да пускаме шегички. Аз вярно, че съм супер социална, но чак толкова бързо не съм се сприятелявала сигурно с никого. Не знам кой от нас подхвърли пръв темата за свиването на чайове, но целият разговор така се извъртя, че часове наред се разказваха истории как тримата заедно сме свивали чай и дори изскачаха спомени, сякаш това наистина се бе случило... Още преди да познавам и една хилядна от този фотограф, вече имах десетки преживявания и случки с него, които си измисляхме и си разказвахме за отминалото време. От темата с чая, преминахме към темата с карането на ски и дори почнахме да правим планове кога, къде и с кого ще караме зимата.



Минаха се няколко месеца. Един дългоплануван уикенд в планината с Маги, Поля и Финтата се провали, защото още в първите часове на прехода ни заваля проливен дъжд и ужасяваща градушка, която ни наморки толкова, че да не можем да продължим, без да се приберем. Разочаровани се прибрахме вкъщи. Другите се прибраха в София, а аз - в скучния Благоевград. След голямото разочарование с проваления уикенд в планината, реших да драсна на Боби и да го питам какви са му плановете за вечерта, та поне да пийнем същата вечер. Разбрахме се да излезем на по бира и дойдоха и другите – Емо, Марина, Ради, които аз познавах едва от една-две срещи. Получи се весела вечер. Беше ми много хубаво с тях. Усетих сродни души още веднага. Имам спомени за много странни разговори с Емо, който дори и бегло не познавах. Говорехме си такива измишльотини с часове, та дори се и разбирахме... Разбрах, че дори една тъпа градушка в планината не е случайна.




С това тръгнахме да полагаме основите на нашето приятелство - с шеги, закачки и несвързани разговори. А дори не знаехме, че това са основи на едно приятелство като сегашното. И после някои философи като зафилософстват колко много време трябвало на хората да се сближат, да започнат да се разбират... Дрън, дрън! Според мен е точно обратното. С непознат човек се споделя с лекота. В началото не си обремен от всичкото, от което си обременен и за което те е страх да споделиш впоследствие. А истината е, че сродните души се усещат и сближават веднага.



И така. Емо стана моят нов добър приятел. Без да се усетим започнахме да излизаме заедно почти всеки ден (дори понякога и без Боби :D). Споделяхме един с друг, говорехме по всякакви теми, обсъждахме какво ли не. Времето минаваше така неусетно. Хората около нас понякога не можеха да започнат разговор с нас, понеже ние винаги обсъждахме нещо толкова задълбочено и в никакъв случай не давахме шанс да се прекъсне разговорът ни, винаги имаше какво да си кажем, макар пък да нямахме нищо общо и да не се познавахме още. С времето започнах да го разбирам с поглед. Мисля, че и той мен. Просто каквото и да прави, знам защо се държи така, какво си мисли или какво би си помислил когато аз направя нещо. Най-хубавото е, когато усетиш, че с един приятел се познавате толкова добре, че няма нужда да му обясняваш, нито той на теб. Или когато и двамата мълчите, си говорите чрез тишината и се разбирате. Рядко ми се е случвало и съм щастлива, че намерих още един такъв приятел. Хубавите хора в живота ти идват, когато най-малко очакваш. Не ги търсиш, те просто идват както си седиш и си пиеш питието...



Настоящето




Емил Панделов е роден на 28 май 1976 г., зодия близнаци. Макар любимото му число да е 3 за всичко, свързано с цифри, числа или просто това да е вечният му отговор на въпроса „колко?”, аз го свързвам с 2. Близнаци = 2. Преди 2 години се запознах с двама човека в Емил, които винаги са се редували. Според мен отново през 2 нещо си. Две минути, два часа, два дни, две седмици, две години… По неговите думи в него живеят 3-ма, но аз познавам само 2-ма от тях и си позволявам да говоря само за тях. Двамата в него са в двете противоположности – единият е много добър, весел, жизнерадостен, отзивчив, усмихнат, искрен и детски чист, а другият е сериозен, намусен, горд, недоверчив, наранен и обезнадежден. Всъщност всеки човек притежава всичкото това така заедно в себе си, и го проявява в зависимост от настроенията, но при Емо често са рязко разграничени двамата в него. Слънчевия от облачния. Добрия от лошия. Вярващия от мнителния. Белия от черния. Ина от яна. Той е идеалният пример за човека, в когото се борят и са в постоянен конфликт ангелчето и дяволчето, единият на едното му рамо, другият на другото. Като всеки един от нас. Аз винаги съм харесвала най-много позитивния и слънчев Емо, няма как да е иначе.

Само този, който добре познава Емо, знае колко добър човек е той. Винаги усложлив, винаги грижовен и бърз. Понякога се опитва да убие тази доброта, защото според него няма ненаказано добро. Моят съвет към него е да продължава да е така добър, пък добротата му ще се накаже по най-добрия начин. Малко добри хора останаха на този свят. Не бива заради някой непукист и злобар, който не е заслужил нашата доброта, да се отказваме от това да бъдем добри. Всъщност Емо е намерил златната среда в това отношение и добре знае за кого си струва да се раздава и да прави добро. И благодарение на това добро, получава тройна порция от добротата на другите. Доброто се наказва с добро. Просто понякога закъснява доброто „наказание” или ние не успяваме да го видим и усетим.

Всеки човек го познава като един от най-забавните, които е срещал. Да, това е големият му чар. Ако е в настроение, Емо е способен да те умори от смях, да не слиза усмивката от лицето ти и да те накара да забравиш за всичките си проблеми и негативни емоции. Всеки един сериозен разговор може да обърне в шега, всяко нещо, което иска да ти каже сериозно, дори забележка и сериозна критика може да облече в ирония, сарказъм или виц. Често е душата на компанията и когато той си тръгне, нещо от хубавото настроение си отива, заедно с него.




Бъдещето


Как си представям бъдещето на Емо ли? Ами... много се надявам и вярвам в това, че винаги ще запазим това силно приятелство, което имаме. С него и цялата ни хубава компания. Другите неща са подробности, родени от въображението на всеки от нас, но все пак ще се опитам да предам част от представите си за бъдещето на Емо.

След години си представям Емо да е довършил отдавна навеса, който гради в момента. Да го е направил райско място за купони с любимите му приятели или просто местенце, където да отпочине на чаша бяло вино или бира. Две стаи от къщата си да е превърнал в работилница, да изработва уникални дървени картини от снимки. Да има много клиенти и да е развил голям бизнес.

Представям си как си гледа 5 декара овошки. Как е насадил много орехи и банани. И то не къде да е, ами в задния двор на къщата му извън града. Как си я представям ли? Ами непременно дървена постройка до гората! Отпред ще има китен двор, стигащ до малка рекичка, която се влива в езеро. Езерото ще се влива в други езерца, които ще са едно от любимите местенца за снимане на падаща вода. А когато човек мине покрай тази къща, ще забележи как Шон винаги стои в кралската си поза на прага къщата и благородно посреща гостите.

Фотографският клуб „Negativ +”, чийто председател е Емил Панделов, ще се е разрастнал все повече. Ще е привлякъл много нови и талантливи фотографи. Ще има зад гърба си десетки самостоятелни изложби и фотопленери. Хората от цялата страна ще познават и харесват този клуб и много ще му се радват. Денис, след учението в московския университет, ще стане един от най-талантливите и велики фотографи, но никога няма да забрави от къде е тръгнал и ще направи благоевградския клуб “Negativ +” известен в цял свят.

В най-личен план си представям Емо да срещне жената на живота си. Една мадама на около 35 години, с която се срещат случайно по път за някъде, накъдето не знае, че отива (той често не знае). След тридневни приключения с нея осъзнава, че това е всичко, за което е мечтал някога, събрано в една жена. Тя отвръща на всичките му представи и желания. Не след дълго заживяват заедно. Емо разбира, че след всичките години на трудности, изоставяния и разочарования, все пак си е заслужавало да извърви целия този трънлив път, именно, за да стигне до тук и да намери Нея. На бял свят се появява дъщеричката им Ема, а щастливият Емо разбира, че това е най-хубавото нещо, за което си е струвало да живее.

Автор: Ваня Везенкова

От Ильо

Прекрасна петъчна утрин на 24.05.2024 г. Часът е 6:30 сутринта, ставам и бързам да напарвя закуска на семейството си, на жена ми и двете ми деца. Повечето хора биха се зачудили защо аз, Емо, ще правя закуска? Ами защото днес е рожденият ден на жена ми и ще е много готино на рождения й ден да я изненадам. Всичко е подготвено, децата още спят, но подаръците са на масата и си чакат да бъдат отворени. Прекрасно утро, 7:30 часа удари и ще будя всички, защото днес ще ходим на разходка по Бачиново, ще снимаме природата и ще се забавляваме заедно, а пък следобяда сме поканени на абитуриентски бал, на сина на един приятел. Усещам, че ще е бурна вечер, такава вечер, каквито си правихме преди 10 години. Много се радвам, че мога да прекарвам повече време със семейството си, защото започнах този собствен бизнес, със иновативния продукт. Дава ми свобода на доходите и на времето, мога да се радвам на всеки момент. Всеки ден ходя да спортувам, карам колело, плувам, имаме нов домашен любимец, помагам на децата с домашните и се забавляваме заедно. Събота ги оставяме на баба им да им ги гледа, а ние с жена ми излизаме на ресторант, дискотека. Остава ми доста време да размишлявам и да чета книги. Имам свободата да възпитавам децата си по моите принципи и правила за живота и да им давам най- добрите уроци. Жена ми пък помага в семейния бизнес и много ме радва и подкрепя, тя е отлична майка и домакиня. През няколко седмици се виждам с приятелите си, защото вече и те има своите семейства и ангажименти и не ни остава много време да се срещаме и да излизаме заедно. Какво може човек да желание на тази млада възраст 47 години. Защо да е млада? Защото откакто се ожених, започнах да се грижа повече за тялото и здравето си, и така се чувствам енергичен и жизнен всеки ден. Дори в този ден с много интересния и забавен бал, успях да изкарам до 4:30 сутринта J.

Направих си идеалния дом, стегнах всички стаи, направих беседка на двора с мини басейн за лятото, пада голяма веселба. Купих си няколко вили на различни места в България, на морето, по балканите. Планирам да си взема и в чужбина, за да ходим на почивки със семейството.

Най- интересното е че днес е събота, 25.05.2024г., и седя и чета това нещо, което е било писано преди толкова време и толкова се развълнувах защото всичко се е сбъднало. Точно така си се представях, макър че някои неща съм ги придобил в по-голяма степен.



Автор: Илия Митков

Шик-и-Так

Фотографът папа раци,
може той да щрака даже без да кляка
Трала ла повтаря
и на бирата залага.



С чук в ръка или тесла,
тупаници пак раздава.
Яхнал май една метла
шета без да става.



А Марина, финландката добра
идва с машинка под ръка
и настава една веселба
та коса фотографска маха на мига.



С педал на газта,
пропускащ под неясна синева
повтаря ли повтаря:
Лак се слага на ръка.



Шапка с козирка
и с тояга през ръка
качулка слага след дъжда.

И така деца,


стигнахме на край речта,
така, че кажете вие сега:
Що е туй… майстор, председател, фотограф… или тесла върху обръсната глава…



Давид Давидков

Цветовете в тъмнината

Цветовете в тъмнината

Той се подпираше мързеливо на бара и с досада отпиваше от бялото си вино. Бе заобиколен от енергична тълпа младежи, чиито възгласи предшестваха всяка следваща песен. Наблюдаваше как вибрациите от баса поместваха чашата му, милиметър по милиметър право към ръба.

В този момент замъгленият му поглед се избистри, спря се на красивата извивка на женски гръб, чиято долна част бе обвита от чифт тесни, бели панталонки. Настроението му видимо се подобри, мозъкът му заработи трескаво. В този момент тя се обърна, но светлините го заслепиха и той така и не видя лицето й. Взе чашата си и седна по-близо зад нея. Музиката отдавна беше спряла, тълпата подскачащи тийнейджъри бе само сив фон. Единствено светлините шареха навсякъде.

Изучи я добре с поглед, докато тя водеше небрежен разговор с приятелката си. Скришните погледи, последвани от кратки разговори, му бяха пределно ясни. Той изчака удобен момент, изпъчи гърди, повдигна леко белият си каскет и когато приятелката й се заговори с някакъв костюмиран младеж, ...застина в най-небрежната си поза.

Две глътки по-късно нещо се блъсна в него. Той се обърна и видя само светещите в тъмното къси, бели панталонки и чифт красиви очи, озарени от UV лампите. Тя му каза нещо набързо и се опита да се измъкне, но хищническяит му инстинкт я хвана и я придърпа, за да усети аромата й. Тя повтори „извинявай, че се блъснах в теб”, но той бе по-заинтересован от миризмата на познат парфюм с дъх на свежи, пролетни цветя. Алкохолът бързо скъси дистанцията и докато се усетят почти бяха започнали да обменят секрети, когато Денис, буден младеж, празнуващ абитуриентския си бал, се приближи и извика възмутено в шумотевицата „баща ми, какви ги вършите с майка, не виждате ли че съм със съученици!?”.

Музиката изведнъж се върна с двойна сила, сивите младежи отново се раздвижиха, а светлините шареха по опулените лица на двамата бивши младежи.



Автор: Владимир Петров

Из мемоарите на една членка

Из „Обществото на мРЪтвите поети”



Идилия семейна

сега ме озари!

как ролите идейно

да си поделим:



Боби пак припява

Ваня пак реве

Емо докат’ сгрява

манджа да ядем.



Мила – мързелана

в хола, на дивана

чака Влади с бира,

той пък й сервира.



Кат кибичиш в хола,

Барем да си гола!

Че и аз съм мил

но съм и препил!



И след много века

Пак кат Бон ЖувИ

ето го човека –

скарата реди.



В шатрата на двора

вече от бетон

сбира лични хора

Емо, без бретон.





Марина Атанасова

Добъбрим - помъдрим

От Ради

В една спокойна юнска сутрин на лятото на 2034г. с моя боен другар Емо седнахме да пием по
едно бързо кафе в кафе „ Ренегат“ , преди доста години беше известно като „ Swing”, но след размириците и голямата депресия станаха доста промени в централната част на града и кафето промени своя облик.

Както обикновено си свивахме тутунец , докато отсръбвахме от кафенцата и разговаряхме за разни екзистенциални и неангажиращи неща, което правеше кафетата винаги приятни.

След вторият фас обаче една непозната,добре сложена и красива жена на видима възраст около 40 години се насочи към нашата маса, седна на нашата маса без дори да попита , усмихна се и след кратък поздрав за хубав ден започна да разговаря с Емо, като че са стари и близки приятели!

Емо като един възпитан джентълмен и стар обигран коцкар, прояви хладнокръвие и с усмивка на лице, пое импровизираният разговор, така че аз наистина се заблудих, че са стари познати!

В един момент телефонът на жената иззвъня и тя започна да разговаря, а Емо се обърна към мен и тихо ми прошепна въпроса „Ти познаваш ли я тази?“ , като аз дискретно с невербален похват отговорих , че не я познавам!

След като дамата прекъсна телефония разговор, те продължиха да разговарят пак така сладко за мое учудване! Мина време и разговорите поеха нов облик в посока по-скоро на разпитване за миналото, отколкото към разговори. След което изведнъж дамата с леко емоционален глас и приповдигнат тембър на гласа, попита Емо:

- Ти май не ме позна, Емиле, а?!!!

Емо естествено се опита да се измъкне с общи приказки от рода, та малко ли сме пили, партита, купони. Тя видимо се почувства неудобно! След кратко неловко мълчание, тя го погледна смутено в очите и му каза:

- Искаш ли да си припомним от къде ме познаваш? Ела и ме заключи в нас една седмица и се възползвай както пожелаеш, както направи последният път!

Емо явно беше забравил тези свои сексуални подвизи от своя живот. Погледна жената и със спокоен глас й каза:

- Хайде да го отложим и да си допием кафето!

Очевидно беше, че Емо не му беше в този момент до това, искаше спокойствие, да завърти и изпуши още някоя цигара, да си допие кафето, да си добъбрим, да помъдрим.





Автор: Ради  Валеов

Емо ...Емо

Емо ...Емо


Събуди ме ужасната жега, която тази част на годината рано-рано се разстилаше из плантациите. Отровна паяжина на тарантула. Нямаше паяжини, нямаше пукната бримка сянка, а ушите ми пищяха. Опитах се да си спомня къде оставих снощи москвича в тъмното, но явно бях сам в тръстиката. Още зелените стебла не лепнеха при допир. Ключовете ми бяха в задния джоб на скъсаните дънки Ливайс. От москвича нито следа...

Емо ! Къде е Емо ?! Онзи луд момък, който качих на стоп, преди да ни завърти онази гонка с полицаите от Пунта Де маиси, но и виното си го биваше.

Никога не качвах непознати на стоп, особено в сезона на дъждовете, но ядосан, че се скарах със собственика на поредната фабрика, допушвайки последната си цигара, ей така набих спирачка....обгръщайки с прах, стопаджия. А той, махна с ръка: -„Няма проблем, батка „

Ех....”Няма проблем батка, и може би през зъби е изсумтял: ”по-леко, бре каруцар!„

Слава богу, Емо имаше цигари, от онези вносните.. хаха , дето продаваха рибарите от Хаити. Идваха тук да се забавляват в бърдаците на Пунта Де Маиси. Носеше огромна зелена войнишка раница, изтъркана, кърпена, със следи от последната му закуска може би. И мехчето. Онова странно кожено мехче, клокотещо на задната седалка и чието съдържание гаврътнахме по повод първото срещнато дърво, което маркирахме пикаейки се. Прекрасно мексиканско бяло вино. Замина.....откъдето дойде.

Двамата мълчаливо пушехме, поклащайки се в онзи ритъм, на неравния път, виещ се около плантациите. А москвича? Хаха, той танцуваше заедно с нас, без да обръща поглед зад тъмния облак-буря, който бавно ни следваше..

Ключвете бяха в мен, Емо и москвича – не !

„Мамка му” изсумтях, защото чантата с мострите беше на задната седалка на москвича. Сресах косата си с едната ръка, и пръстите ми полепнаха с нещо зад тила. „Кръв” – стреснах се, но бързо рецепторите за болка изпариха това притеснение...но не това, ме успокои, колкото нещото, което настъпих в тръстиката. Един чипик. Черен лъскав... като на батката. Емо... Емо ?

Забравих за „кръвта” , забравих, за липстващите мостри, за москвича на хазаина ми от Пунта Де Маиси. Колко му се молих да ми го даде за уикенда. Подкупвах го от вторник, първо бутилка ром, после билети за онзи кабарет, а всички знаеха, че е бърдак. Сряда - 2 кг прясна риба, ужким подарък, по комшийски, а четвъртък - цял стек цигари от един американски войник, честно спечелени на покер. А петък резервните ключове ме чакаха на масата на общата ни кухня, а малкия му племеник, омазан в сополи ми се плезеше, докато ги взимах и отлетях със стъпката на супермен.

Значи и този луд момък Емо е някъде наблизо! Само трябваше да го открия. Само да не е хукнал с чантата с мострите ми. Мострите ми. Тези неща, държащи всичките ми уикенди последните две години. Толкова спорове и преговори със местните собственици, пък и по-далечните, чак до Сан Антонио.

Крачейки бързо намерих утъпкани следи из младата тръстика, която наистина тази година не лепнеше, като я смачкаш с онзи гъст сироп. Онзи сладък сироп. Като палачинките на Мария.

Оставих мислите за Мария да избледнеят, докато ровех с ръце из тръстиката, да търся следи от Емо. Едва ли е избягал без едната си обувка. И то каква обувка! Направи ми впечатление още като влезе в колата. Въпреки че осем години бях на острова, градското конте от Ню Йорк, чат пат дърпаше ревера на окъсаната ми риза и следеше часовници, колани, обувки, шапки, на себеседниците ми изпотени, изгорени от Ада над острова. Така наричах слънцето, което не спираше. Молитвите за дъжд понякога бяха просто вицове.

Емо... Емо. Нямаше следа от него, а какъв завой ! След като се смрачи, за малко да излетим в реката.

Дъждът не спираше, но и не пречеше на мълчанието ни. Но цигарите май намаляха, Емо спря да ме подканва за следваща, а на мен ми беше неудобно, макар и чувствайки се шеф в колата.

- Накъде си тръгнал, ей така на стоп в това време ? – разчупих леда аз.

- Опитвам се, да дойда на себе си - отвърна почти без да се обръща към мен, и продължи - нали знаеш, ако не знаеш, къде да отидеш – ела на себе си.

Емо се разсмя, а смехът му малко напомняше на една пойна птица, която имаше гнездо над терасата ми, и всяка сутрин я псувах, заради концертите й, които ми изнасяше.

- Уцелил си на време, ха ха . Аз в този дъжд, ако нямах работа, не бих тръгнал никъде.

- Времето е страхотно, ромът е моят чадър – пак сухо ми отвърна Емо и се настани, обърнат към прозореца от неговата страна.

„Ех, ама невъзпитаник и смотльо” - размишлявах си аз, но ми беше по-спокойно, и забравих за разприте със собствениците на фабриките, и чантата с мострите ми беше непокътната. Трябваше да я пазя от странния поглед на Емо! Да, ще я пазя. Подадох лееко газ и оставих калния път зад гърба ни, а залезът ни обгръщаше като старо гадже на пейка край пристанището.

Емо беше на средна възраст. Изглеждаше бачкатор, но доста запазен, свеж момък. Необръснатата му брада ми пречеше да преценя, но не идваше от плантациите, може би по-далече от Сан Антонио. Но тези обувки! Доста малко от местните можеха да си позволят. „Откраднал ги е, или е комарджия”- веднага нотките на съмнението ми подхванаха старата песен.

Сирена.

Да много добре чух – сирена !

Не трябва да си живял осем години в Пунта Де Маиси, за да разпознаеш смешната полицейска сирена. Полиция?! Точно тук в нищото. Местните не обичаха да нарича някой тръстиката им нищо, но....тази полиция , нямаше какво да дири тук. Или кой. Някой със скъпи хубави обувки. Някой със голяма раница, пътуващ да намери себе си.

„Емо...Емооо”. Може би бяха последните думи, които извиках, взимайки остро завоя. Дъждът, който се усили, сякаш дойде с джипа на полицията, толкова бързо подскочи Емо, ужилен, все едно натисна крака ми на газта. Аз да бягам от полиция? Това мислех, че само по филмите се случва, но Емо стана друг, извади друга персона от раницата си и незнайно защо започнах да карам толкова бързо! Тогава пред мен се откри долината и само завой, който супермен от амриканските комикси би взел с онази парабола, която рисуваха с удебелена линия.. винаги!

Е, и ние го взехме, забивайки се в тръстиката, която е толкова дружелюбна да поеме меко удара ни. Без да имам време да помисля кой, защо е......... Емо.

Емо...Емо. Нямаше следа от него, а жегата направо си беше в шибана комбина с влагата от вчерашния дъжд. Само тръстика... дори зеленото ми действаше ужасно. Докъдето ти стигне погледа - тръстика. Без Емо, без москвича.

Веднага след завоя, инстинктивно изскочихме от колата и побягнахме навътре в тръстиката. Без въпроси, без да мислим. Само мярках с полезрението дългата коса на Емо, държащ раницата си. Аз моята забравих. Мострите, труда ми, всичко...но пак тичахме, докато останахме без дъх и се строполихме край едно портокалово дърво. Огледахме се и седнахме спокойно. И двамата знаехме, че никой полицай от тук до Сан Антонио, няма такива маратонски умения, да стигне до половината от нашето изминато разстояние. Не можехме да си кажем името от толкова тичане. От цигарите. От адреналина. И от изпитото бяло вино на Емо.

Емо...Емо. Имаше нещо лудашко в погледа му. Хем мистериозно, хем ти влизаше под кожата, и караше да си шофираш москвича спокойно, из криволичещия път на плантациите на Ла Бобина. Изпуших цигарите на този странник, изпих му виното, а той с невероятната си лекота довлече полицейския джип чак от Пунта Де Маиси. На острова, престъпниците не ходят пеша, не стопират журналистчета като мен. И не пият евтино мексиканско вино. Този ром на острова ми беше притъпил сетивата към другите питиета. Но ето, качих на стоп Емо. Той дойде с целия си антураж от вкусове, случки и изненади. А сега седяхме прогизнали, с мокри гащи в тръстиката и за капак слънцето почти се скриваше.

„Една обувка, една”- мислех си аз. Този нехранимайко, няма къде да отиде далеч ! Не и с москвича на хазяйна ми през тръстиката. Върнах се обратно по спомените ми от снощи, в коя посока е пътят. Ако кривата кална следа сред плантациите, може да се нарече път. Или чух песен, или беше първо звук, наподобяващ мелодия. Да, беше песен, музика, нямах остър слух, но... я долових леко...и тръгнах на посоки да намеря от къде е. Забързах крачката си и се сепнах пред гледката, която ми се откри след тридесетина метра. Едно дърво. Старо дърво. Като цар на плантацията. Като негов пазач, но вместо да дрънкам глупости...си беше като плашило на бостан, с малко по-големи клони. Под него имаше две възрастни жени, явно работещи в плантацията, които пееха и свиреха. А отстрани. Отпуснал беше рамене - Емо. Потънал в песента, търсейки малкото сянка от Ада. Добре, де, Слънцето.

Жените пееха ли, пееха:



От Алто Кедро отивам да Маракане,

Тогава дo Куедo, отивам да Майрене



Любовта, която изпитвам към теб

Не мога да я отрека

Не мога да я превъзмогна

И аз не мога да си помогна



Когато Хуаника и Чан Чан

Пресяват пясък в морето

Начинът, по който тя се тресеше от "ситото" *

Правеше Чан Чан на луд



Изчистете пътя от сламки

Защото искам да седна

На този багажник, който виждам

И не мога да пристигнат там по този начин



От Алто Кедро отивам да Маракане,

Тогава дo Куедo, отивам да Майрене



Пееха неговата песен. На пътешественика с мехче за вино, със скъпи обувки и голяма стара войнишка раница.

Хазяйнът не ми се кара за изцапания москвич, но трябваше да му намирам цигари цяла седмица. Целият американски гарнизон ме мразеше, за което. Но, какво да направя - добър съм.

Когато отпочинах кокалите си на леглото у нас, погледнах в сянката китарата ми. Мелодията на Емо. Мелодията под дървото, насред цялата тръстика. От Алто Кедро отивам до Маракане ...



Б. Манов



2014-05-29

Сватбен ден

Сватбен ден


Беше топла майска утрин, 28-ят ден на месеца в 2011 година. Началото на един ден, който щеше да остане незабравим. Въздухът е изпълнен с празнично настроение, розите покрай Младежкия дом са туко що цъфнали, разнасят благоуханния си аромат из центъра на града. Насъбралите се гости държат букети цветя в ръцете си. Всички са облечени официално и чакат той да се появи. Ето го и него с големия си фотоапарат на рамото, пристига с повдигнато настроение, знаейки, че днес е рожденият му ден.


Длъжностното лице събира младоженците в малката стайчка, за да им обясни какво трябва да правят, гостите са в очакване церемонията да започне. Той се приготвя да заснеме един незабравим ден.


Ето ги излизат. Всички ръкопляскат, Валеов влиза в роля и се развихря с неговия не чак толкова голям фотоапарат. Церемонията започва, всички слушат с умиление и съжаляват горкият младоженец, който е на път да направи голяма грешка, оженвайки се за тази жена.


Прогресът фокусира булката, мислейки си: "Защо не съм аз младоженецът - lucky bastard. Той ще се забавлява с нея, вместо аз.”. Мигът настъпва, тя казва „Да” и всичко свършва. Изведнъж той чува: „Шушииии, честит рожден ден”! Докато се осъзнае, тя го прегръща. Той се усмихва.


Церемонията свърши, всички се отправят навън в градината за снимки. Всички цветя са цъфнали и правят пейзажа незабравим. Фотографът дава всичко от себе си, за да направи снимките перфектни. Снимките са готови и гостите се отправят към мястото на празненството. Денят е малко тъжен, защото той знае, че скоро нещата ще се променят и той няма да я вижда повече.


Вечерта напредва и младата част от компанията усеща как Underground ги зове. Купонът се пренасят там и всички се забавляват до сутринта.


Година по-късно тя е готова да замине и на прощаване тя му казва „Шуши, ти винаги ще бъдеш мой верен приятел. Винаги ще има с кого да се сбия, винаги ще ми е приятно да те зашлевя като те видя. Ти винаги ще бъдеш Шуши, Обичам те.”.






Автор: Мила Ангелова

ПРЕДГОВОР

В този сборник ще намерите множество лирични и епични текстове, посветени на Емил Панделов, написани от най-приближените му хора по повод рождения му ден. Макар и често противоречиви, тези материали съдържат фактологическата истина за мистичната фигура Емил Атанасов Панделов.